Най-голямата жертва, която един човек може да даде за една цел, за едно дело, за един идиеал е: да даде живота си. За високоморалните личности има още една, по-голяма ценност от живота, която обаче, те никога, за нищо не биха дали – това е честта. Не биха я дали, защото с жертвуването й не биха служили истински на своя идеал; защото с безчестие не се служи на нищо велико. Ето защо животът остава най-голямата ценност, която човек може да даде в живота.
Същността на живота е в битието, и всяко живо същество с всичките си сили се стреми към него. От там и смъртта е така страшна, а още по-страшна тежест е тя за оня, който сам би я предизвикал. И ако едно живо същество, обичайки живота, все пак се реши да унищожи себе си заради нещо, то прави максимум усилия. Има и един друг вид самоунищожение, когато то става в момент на непоносима тъга, отчаяние или някакъв особен афект. В такъв случай животът не се обича и актът на самоубийството се върши не под силата на свободната воля, а под натиска на афекта, който е парализирал жизненият истинкт. Тук животът е дошъл, така да се каже, в противоречие със себе си. В основата на самоубийството обикновено лежи незадоволяването на волята за живот или по-добре – възпирането на възможността за по широкото й манифестиране. Но оня, който унищожава себе си в момента на най-голямата си любов към живота, когато пътищата към последният стоят широко открити пред неговите очи – той стига до най-голямото постижение в областна на индивидуалната сила и воля. Тогава той напуска обикновено човешкото, издига се над него и достига надчовешкото. А когато такъв акт е извършен за една цел, за едно дело, в името на един идеал, който разчиства път за живот на другите хора и на поколенията, тогава идеалът става по-свещен, и оня, който е принесъл себе си в жертва за него с подобна сила, става кумир, пред който се е прекланят поколенията, става пътеводна звезда в тъмнините на бъдещето. Защото такъв човек надделява времето, освобождава се от всичко обикновено човешко, очиства се от временното върху огъня на своята саможертва, и влиза в храма на безмъртието. И хората с право ще застанат пред него като пред идол, защото наистина са пред нещо надчовешко. Извършен е следователно актът на преображението; с тленните останки отпада като връхна дреха и всичко онова, което е всекидневно и се издига величието на духа, който е надминал себе си.
Част от статия от Вардарец “Великата македонка”, публикувана във в. “Свобода или смърт. Революционен лист”
18 януари 1929 г.
(за Мара Бунева).
