сряда, 22 януари 2014 г.

За жената и македонката




Много се говори, много се пише за ролята на жената в живота. И почти винаги когато мъж заговори за своята нежна другарка, във всяка негова дума звучи жестока несправедливост. Мъжът бил по-умен, по-силен, мъжът бил благословен от Бога. Пък иначе, във всяко наше дело, което буди мъжката ни гордост, ще видите да се откроява образът на някоя жена. Наша спътница от люлката до гроба - жената е робиня и владичица на човешкото сърце и аз не знам на какво би приличал нашият живот без всеотдайната обич на майката, без чистата и вярна дружба на сестрата, безпламенната любов на любимата жена или съпруга. Сила, ум! Много трудно е да се каже кои пътища са по-силни- дали тия на разума или тия на сърцето, коя сила е по-голяма- дали тая на действието, дето може да има увлечение до самозабрава и нещо като инерция, или тая на търпението, когато горчивата чаша трябва да се изпие глътка по глътка. Сила, ум, божие благословение, но преди да отворите уста, за да съдите жената - потърсете очите на родната си майка или извикайте в своята памет спомените си за нея. Така, вие ще бъдете по-справедливи и ще отдадете заслужената почит на неотлъчната ни спътница в скърби и радости, в подеми и падения, в поражения и победи.

сряда, 15 януари 2014 г.

Национализмът като народна служба



 
По пътя на човешката история блестят най-ярко делата, родени в пламъка на националното чувство. Защото това чувство е първичната сила, която движи непрекъснато човешкия дух и чийто извор лежи в естествената и свещена връзка на индивида с нацията. Чрез тази връзка нацията като съвкупност от материални и морални ценности поверява в ръцете на своите синове традициите и идеалите си. С клетва да пазят съкровищата на миналото, да изградят едно достойно настояще и да вярват в звездата на бъдещето.
Ето защо всяка лична или колективна проява на националното чувство е всъщност едно усилие за осъществяване мисията на нацията.
Така определен, национализмът конкретно обхваща следните върховни служби: почит, вяра, борба и дълг.
-Почит към подвига на безсмъртните мъртви, които вложиха в заветите на миналото скъпоценната пепел на своето себеотрицание и родолюбие.
-Вяра в силите и съдбата на нацията.
-Борба за запазване и продължение делото на българската държавност, градена в столетия, с дух и меч.
И преди всичко:
-Дълг към живите нужди на нашата действителност, което значи: здрав и силен народ; хляб и работа за гладните и безработните; земя за безимотните; защита на работническия и селски труд; развитие на културните и стопански инициативи; народно примирение и сцепление – с една дума, дълг към народа като съвкупност от български граждани, които живеят, борят се и страдат със своите хиляди ежедневни нужди.
В изпълнение именно на този дълг се разкрива главната същност на национализма. Прочее, преди да бъде поклонение пред символи, последният е действителна народна служба- народничество.
Само в този национализъм е и източникът на мистичната вяра, че никъде другаде в света, а тук- на скъпата родна земя, под светлото българско небе- животът е най-добър.

сряда, 8 януари 2014 г.

Ценности срещу статукво


Всяко по-сериозно движение на някоя епоха, било то политическо или социално, оставя своя отпечатък върху историята, политическите процеси и дори върху манталитета на хората. В ерата на тотална война, насилствена капиталистическа глобализация и консуматорството като начин на живот за милиарди хора, от изключително важно значение са националните култури, традиции, ценностите и техните носители. В тези времена остро стои противопоставянето между дребния земеделец и фермера от една страна, и корпорациите и концерните от другата. Непрекъснато продължава конфронтацията между отделния човек като част от определена общност срещу сегашната несправедлива, материалистична система. Материализмът е това, което разделя човекът от земята, природата, нашата култура, език, връзката с близките и историята ни, като цели да замени тези неща с аморфен, материален просперитет и американска поп култура. Затова съвременната ни задача не трябва да бъде противопоставянето на отминалите времена със статуквото, което се опитва да унищожи нашата цивилизация. Не, това не е най-важното. Единственото ни спасение е да започнем да се развиваме, както физически, така и духовно, като предаваме на бъдещите поколения всичко положително, което сме съхранили и което ще изведе светът от упадъка на съвремието ни. Само когато всеки започне да се саморазвива и да пропагандира човешките ценности, то само тогава ние ще надвием отрицателните явления, които заплашват нашето съществуване.