Много се говори, много се пише за ролята на жената в живота. И почти винаги
когато мъж заговори за своята нежна другарка, във всяка негова дума
звучи жестока несправедливост. Мъжът бил по-умен, по-силен, мъжът бил
благословен от Бога. Пък иначе, във всяко наше дело, което буди мъжката
ни гордост, ще видите да се откроява образът на някоя жена. Наша
спътница от люлката до гроба - жената е робиня и владичица на човешкото
сърце и аз не знам на какво би приличал нашият живот без всеотдайната
обич на майката, без чистата и вярна дружба на сестрата, безпламенната
любов на любимата жена или съпруга. Сила, ум! Много трудно е да се каже
кои пътища са по-силни- дали тия на разума или тия на сърцето, коя сила е
по-голяма- дали тая на действието, дето може да има увлечение до
самозабрава и нещо като инерция, или тая на търпението, когато горчивата
чаша трябва да се изпие глътка по глътка. Сила, ум, божие
благословение, но преди да отворите уста, за да съдите жената -
потърсете очите на родната си майка или извикайте в своята памет
спомените си за нея. Така, вие ще бъдете по-справедливи и ще отдадете
заслужената почит на неотлъчната ни спътница в скърби и радости, в
подеми и падения, в поражения и победи.
Дните и нощите на половин век се стопиха в стихията на македонската освободителна борба. Чудни легенди се носят на длъж и на шир по земята за страданията и подвизите на македонските герои. Вие сте чували за тия именни и безименни герои, виждали сте ги, били сте между тях. Но - не забравяйте - те са родени от майки, имат сестри, съпруги.
Спомням си аз, живееше в едно малко село в Македония стара, дребна женица. Отгледала бе тя с много труд двама сина, двама яки мъже. Изправя се веднъж пред майка си единият от тях и казва:
- Не се търпи повече!
Дига очи към него старата жена и мълчаливо поклаща глава. Тя знае: отгледала го е силен и горд, мъчно понася той робството. Синът взима пушката и тръгва по незнайни пътища. Като бързокрила птица литва след него мисълта на майката. Следи го дори и там, дето не е. Вижда го сред огъня на кървави битки, вижда го пред засади, следен от окото на предателя, вижда го гладен, бос, преследван, вижда го окървавен, мъртъв. И страда. Не знае отдих, не знае сладък залък. Най-после втурва се един ден потеря в селото и носи човешка глава на прът. Старицата познава главата на сина си.
- Видя ли? – стисва юмруци вторият син. – Ще отмъстя!
Изгубва се и той. Майката остава сама. Мълчи и страда. И когато убиват и втория й син, тя казва:
-Ако бях родила и още един – и него щях да дам.
Старата жена искаше да бъде достойна майка на двамата юнаци. За себе си не каза нито дума.
Лежи в бащината си къща ранен четник. Раздробен е кракът му- не може да се помръдне. Прислужва му негова сестра- млада и хубава мома. Другите им домашни са на работа из полето. Изведнъж потеря обгражда къщата. Прозорците са затворени, вратите заключени, но отвън ясно се дочуват зловещи викове. Братът и сестрата се гледат в очите.
- За мене – лесно, продумва раненият, но с тебе какво ще стане? Ще влязат и ще те намерят сама- додава той и търси под възглавницата револвера си.
Сестрата разбира всичко. Бръква под възглавницата и дава револвера на брата си. После, притворила кротко клепки, сама поднася гърдите си към дулото на револвера. Чуват се два изстрела: единият куршум пронизва сърцето на сестрата, а другият – черепа на ранения й брат.
Стар другар на отдавна убит войвода ми разправя:
- Видях жена му. Остаряла, грохнала. Когато го убиха, тя беше още съвсем млада. И най-хубава сред невестите в селото. Попитах я аз, защо не се е оженила за друг. Ех, казва, един беше Йордан. А се мъчи, няма кой да й донесе барем няколко дръвца от гората.
Прелистете кървавите страници на македонската история от петдесет години насам. Ще засияят пред вас мъченическите образи на хиляди подобни майки, сестри и съпруги, на хиляди светици – любещи до себеотрицание, страдащи до смърт. За своите близки, за своя дом, за своя народ и за своята родина.
Ето сега, в новата ни борба срещу сърби и гърци и сега е както преди. Днес в Македония червило и копринени жартиери купуват само дошлачките сръбкини и гъркини. Македонката няма време да играе лукавите игри на Ева. Тя е майка, сестра и вярна другарка на комити. Борбата с врага иска жертви, тя ги ражда и ги дава. В нейния скут израстват македонските герои, за които чувате легенди. Тя ги учи да бъдат честни хора и храбри борци. В един македонски град под сръбско, едно първаче се връща от училище и се хвали на майка си – научило азбуката, разбира се, сръбската азбука.
- Това не е цялата азбука – казва майката – има още букви, нашите букви, Ь, Ю, Я...
Да – и... Така е учила тя преди тридесет години. Така започва тя и с децата си. И ги учи, докато изхвръкнат от ръцете й. Когато тръгнат по планините или гният в занданите – тя страда повече от тях. Далеч е от нея забравата в шемета на борбата, с широко отворени трезви очи, свита в някой ъгъл, тя следи всяка стъпка на своите рожби и умира със смъртта на всяка една от тях – и в битки, и в тъмни зандани. Тя трябва да ги пази дори и от вонещите фусти на певачиците – авангарда на развратната вражеска цивилизация.
Тегло – цели векове. А да не бяха нашите майки, сестри и жени – волята ни до сега щеше да бъде сломена от турци, сърби или гърци. Защото ние, силните, сме жреци на разума, а разумът може да намери удобен изход при всяко положение. Само сърцето остава вярно до смърт и през самата смърт, сърцето и неговата робиня и владичица – жената. Вярвайте, ако ни е съдено да загинем като народ – последната искрица на съзнанието ни за дълг към род и родина ще угасне в сърцето на някоя македонка. Весталките са били по-верни на по-старите богове, отколкото техните жрици – мъже. Не случайно Синът Божи, дойде при нас чрез утробата на една жена.
Аз не мога да ви кажа всичко за ролята на нашите майки, сестри и жени в македонската освободителна борба – толкова много и толкова големи са техните безименни подвизи. Помислете и вие за тях, помислите и не ще посмее да отрече никой от вас, че свободата на Македония ще бъде дело на македонката. На нейната любов и нейното мъченичество.
Димо Болгарин
в. Македония - 24 септември 1932 г.
Дните и нощите на половин век се стопиха в стихията на македонската освободителна борба. Чудни легенди се носят на длъж и на шир по земята за страданията и подвизите на македонските герои. Вие сте чували за тия именни и безименни герои, виждали сте ги, били сте между тях. Но - не забравяйте - те са родени от майки, имат сестри, съпруги.
Спомням си аз, живееше в едно малко село в Македония стара, дребна женица. Отгледала бе тя с много труд двама сина, двама яки мъже. Изправя се веднъж пред майка си единият от тях и казва:
- Не се търпи повече!
Дига очи към него старата жена и мълчаливо поклаща глава. Тя знае: отгледала го е силен и горд, мъчно понася той робството. Синът взима пушката и тръгва по незнайни пътища. Като бързокрила птица литва след него мисълта на майката. Следи го дори и там, дето не е. Вижда го сред огъня на кървави битки, вижда го пред засади, следен от окото на предателя, вижда го гладен, бос, преследван, вижда го окървавен, мъртъв. И страда. Не знае отдих, не знае сладък залък. Най-после втурва се един ден потеря в селото и носи човешка глава на прът. Старицата познава главата на сина си.
- Видя ли? – стисва юмруци вторият син. – Ще отмъстя!
Изгубва се и той. Майката остава сама. Мълчи и страда. И когато убиват и втория й син, тя казва:
-Ако бях родила и още един – и него щях да дам.
Старата жена искаше да бъде достойна майка на двамата юнаци. За себе си не каза нито дума.
Лежи в бащината си къща ранен четник. Раздробен е кракът му- не може да се помръдне. Прислужва му негова сестра- млада и хубава мома. Другите им домашни са на работа из полето. Изведнъж потеря обгражда къщата. Прозорците са затворени, вратите заключени, но отвън ясно се дочуват зловещи викове. Братът и сестрата се гледат в очите.
- За мене – лесно, продумва раненият, но с тебе какво ще стане? Ще влязат и ще те намерят сама- додава той и търси под възглавницата револвера си.
Сестрата разбира всичко. Бръква под възглавницата и дава револвера на брата си. После, притворила кротко клепки, сама поднася гърдите си към дулото на револвера. Чуват се два изстрела: единият куршум пронизва сърцето на сестрата, а другият – черепа на ранения й брат.
Стар другар на отдавна убит войвода ми разправя:
- Видях жена му. Остаряла, грохнала. Когато го убиха, тя беше още съвсем млада. И най-хубава сред невестите в селото. Попитах я аз, защо не се е оженила за друг. Ех, казва, един беше Йордан. А се мъчи, няма кой да й донесе барем няколко дръвца от гората.
Прелистете кървавите страници на македонската история от петдесет години насам. Ще засияят пред вас мъченическите образи на хиляди подобни майки, сестри и съпруги, на хиляди светици – любещи до себеотрицание, страдащи до смърт. За своите близки, за своя дом, за своя народ и за своята родина.
Ето сега, в новата ни борба срещу сърби и гърци и сега е както преди. Днес в Македония червило и копринени жартиери купуват само дошлачките сръбкини и гъркини. Македонката няма време да играе лукавите игри на Ева. Тя е майка, сестра и вярна другарка на комити. Борбата с врага иска жертви, тя ги ражда и ги дава. В нейния скут израстват македонските герои, за които чувате легенди. Тя ги учи да бъдат честни хора и храбри борци. В един македонски град под сръбско, едно първаче се връща от училище и се хвали на майка си – научило азбуката, разбира се, сръбската азбука.
- Това не е цялата азбука – казва майката – има още букви, нашите букви, Ь, Ю, Я...
Да – и... Така е учила тя преди тридесет години. Така започва тя и с децата си. И ги учи, докато изхвръкнат от ръцете й. Когато тръгнат по планините или гният в занданите – тя страда повече от тях. Далеч е от нея забравата в шемета на борбата, с широко отворени трезви очи, свита в някой ъгъл, тя следи всяка стъпка на своите рожби и умира със смъртта на всяка една от тях – и в битки, и в тъмни зандани. Тя трябва да ги пази дори и от вонещите фусти на певачиците – авангарда на развратната вражеска цивилизация.
Тегло – цели векове. А да не бяха нашите майки, сестри и жени – волята ни до сега щеше да бъде сломена от турци, сърби или гърци. Защото ние, силните, сме жреци на разума, а разумът може да намери удобен изход при всяко положение. Само сърцето остава вярно до смърт и през самата смърт, сърцето и неговата робиня и владичица – жената. Вярвайте, ако ни е съдено да загинем като народ – последната искрица на съзнанието ни за дълг към род и родина ще угасне в сърцето на някоя македонка. Весталките са били по-верни на по-старите богове, отколкото техните жрици – мъже. Не случайно Синът Божи, дойде при нас чрез утробата на една жена.
Аз не мога да ви кажа всичко за ролята на нашите майки, сестри и жени в македонската освободителна борба – толкова много и толкова големи са техните безименни подвизи. Помислете и вие за тях, помислите и не ще посмее да отрече никой от вас, че свободата на Македония ще бъде дело на македонката. На нейната любов и нейното мъченичество.
Димо Болгарин
в. Македония - 24 септември 1932 г.
